Д-р Радосвета Стаменкова е изпълнителен директор на Българска асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП). Познаваме я като винаги усмихната, но и сериозна в отстояването на ценности и каузи, действена, отдадена, неуморна, спореща, безстрашна. Лидер за пример и вдъхновение за мнозина.
Кои са най-важните лидерски качества, според теб, конкретно за съвременния активизъм?
Темата за лидерството e евъргрийн, откъдето и да подходиш към нея. Преминава като не особено тънка червена линия през епохи и възрасти, вирее на разични географки ширини и във всякакви социални среди. И както се случва с повечето такива универсални понятия, ако попитаме десет души: “Какво е лидерство? Какво значи лидер?”, ще получим десет различни отговора, някои от които взаимноизключващи се. Казват за някого „той/тя е роден лидер”. Струва ми се, че добрите лидери се раждат с някаква лидерска базова версия за начинаещи, а от тях и от средата зависи дали ще я развият и ъпргейднат нататък. И не мисля, че има особена разлика в темата за лидерството през политика, бизнес или активизъм (не ми е на сърце тази дума, малко ми е като „залудо работи, залудо не стой”, предпочитам обществена/гражданска активност).
Ако изтрещим дотолкова, че да издадем Наръчник за начинаещи лидери, лидерските качества трябва да се разглеждат поединично и подробно. Ето изброени телеграфно някои от важните:
- Комуникативност (няма лидери, които да са интровертни темерути, или поне аз не се сещам за такива, добрият лидер изгражда мостове, за да свързва хора, общности и идеи)
- Визия за нещата (да имаш мечти, да искаш да направиш света по-добро място, и да търсиш стъпките, за да го постигнеш. Ако лидерът не е визионер, накъде ни води и изобщо води ли ни нанякъде?)
- Чар, харизма (онова необяснимо излъчване, онази божествена искра, която увлича останалите повече от красотата или силата)
- Емоционална интелигентност (да си знаеш мярката, да усещаш събеседника, аудиторията, екипа, да видиш нещата от гледната точка на останалите)
- Отговорност (някой трябва да я поеме, добре е това да е лидерът, и е важно да е съчетано с умението да делегираш права и отговорности)
- Постоянство (като си се хванал на хорото, не можеш да се пуснеш току така, толкова хора са се хванали заради теб, другото е за боязливите и мързеливите, а лидерите не трябва да са такива)
Списъкът може да бъде продължен поне до точка номер 25, и понеже стана малко схематично, за да стане още по-такова, ще дам и какво НЕ Е за мен лидерството в три важни НЕ: - НЕ ползвай показалец в общуването си с хората, особено за да го насочваш към тях. Лидерът не сочи с пръст, а увлича с личен пример. Той не е предводител на команчите, но е добре да не се крие зад останалите, а да върви пред тях, или редом, а понякога да носи някого на плещите си или да гребе, за да закара лодката в бистри води.
- НЕ допускай разминаване между думи и дела – „Не ме гледай какво върша, слушай ме какво ти говоря” не работи, а деморализира. Лидерът е преди всичко човек и също може да сгреши, важно е после да може да каже „Извинявай”. Лидерът може да бъде уязвим или слаб в определени моменти, това дори би му се отразило добре, важно е когато получи помощ, да може да каже искрено „благодаря”.
- НЕ се вземай прекалено насериозно. Чувството за хумор и самоиронията помагат много.
Кои са най-важните и работещи комуникационни канали за лидерите днес?
В съвременния свят комуникационни канали наспорил Господ. Това не винаги е добре – никога лидерите не са били на толкова проветриво място, толкова на показ, колкото са сега. Всяка погрешна стъпка с един клик става публично достояние и може да предизвика вълна от милиони споделяния, и от лидер да те превърне в социален парий буквално за една нощ. Понякога всяко чудо е за три дни и провалите се забравят, затрупани от информационния поток, понякога щетите са необратими. И като наръсим щедро тази публична среда с фалшиви новини, става съвсем тегаво.
Имаме множество примери за комуникационните канали, предпочитани от различни лидери – така например и децата знаят, че Доналд Тръпм най-често „говори” през Туитър, където увеселява мало и голямо. В България Фейсбук отдавна е едновременно агора, обществен обвинител, законотворец и екзекутор. Повечето представители на политическата класа у нас щедро го ползват, включително и за лакмус на обществените нагласи. Довчерашния едноличен лидер – телевизията – продължава да е много важна. Това е ясно осъзнато от политическите лидери и формации, които се стремят да имат свои телевизии – когато влизаш през малкия екран в домовете на хората всяка вечер в продължение на години, със сигурност им въздействаш по-силно на ниво послания, най-малкото защото си по домашному познат и навикът играе своята роля – дават го/я по телевизията, значи е важно. В последните години „пише го във вестника” е видоизменено с „пише го в Интернет”, което съвсем улеснява разцвета на жанра фалшиви новини. За каузите, за които ние, самосъздалите се в час по трудово лидери на НПО сектора работим, е много важно и предаването на послание „от уста на уста”, незивисимо от рисковете, които разваления телефон носи. Всъщнfст това е важен комуникационен канал за всички, не само за гражданския сектор.
Как се справяш/те в НПО сектора с омразата, нападките, която лесно се сее онлайн, но и офлайн?
Ох, трудно. Този хейт, основно онлайн, напоследък и офлайн, се засили в последните години и лекотата на битието стана съвсем непосилна. Омразата наранява тежко. Опитвам се като барон Мюнхаузен да се изкарвам сама от блатото, като се дърпам за косата. Гледам да подходя с чувство за хумор, или да игнорирам това, което ни залива. Имам си правило да не чета коментари под статии в онлайн медиите, защото ме карат да си мисля съвсем неласкави неща за човешката природа, а това потиска допълнително. В началото се ядосвах на термини като грантаджии, соросоиди, рептили, илюминати, после ми ставаше смешно, сега обръгнах, уморих се да ми пука от такива неща. Продължавам обаче да излизам от балона си, от зоната си на комфорт, за да говоря, онлайн и офлайн, с различни хора. Избирам си дали, кога и с кого – опитът ме научи, че особено онлайн след един момент на размяна на мнения настъпва втвърдяване, и никой от събеседниците няма да отстъпи от мнението си. Хората спират да чуват, избират да не слушат. А ние основно не се разбираме, защото не се познаваме – това е урок, научен от дългогодиншата ми работа на терен в ромска общност. Малко знаем за другите, ако знаем повече и това знание е подадено непредубедено и в училищна възраст, нещата ще бъдат други, по-добри.
Възпитава ли се лидерството? Основните двигатели за теб самата в този процес?
Мисля, че вече донякъде отговорих на този въпрос. Имаш някаква основа, заложби, че можеш да бъдеш лидер. Оттам нататък е въпрос на време, работа, желание и обстоятелства. Насила лидер се не става. Тоест, ако подходим като към рецепта, са необходими следните основни съставки: желание за обществена промяна, осъзнаване, че промяната не идва с магическа пръчка, а трябва да се извоюва, екипен дух и работа в екип, и може би най-важното – да обичаш това, които правиш и да си идиотоустойчив. За мен лично това са основните двигатели – обичам нещата, с които се занимавам, мога да нося отговорност и идиотизмът не ми е чужд. Всъщност може би трябваше да започна с това – не гледам на себе си като на лидер. Не се самоопределям така. Надявам се, че съм добротворяща и не напълно безсмислена и безполезна. Хората, които избират да работят в неправителствения сектор не са го направили, защото искат да са лидери или мегауспешни. Те са там, защото искат да променят средата към по-добро, да помагат на тези в нужда, да правят нови неща и да се застъпват за смислени каузи.
С времето един лидер става ли по-силен и ако да – какво му помага за това?
Добрият лидер е като доброто вино – става по-качествен и въздействащ с годините. Клише, но истина – опитът си казва своето – като настъпиш мотиката няколко пъти, накрая спираш да го правиш. Същевременно колкото повече време лидерстваш, толкова повече нараства рискът от трите С – самозабравяне, самодоволство и суетност. Рискът от четвъртото С – сенилност – също трябва да се вземе под внимание – не мисля, че хората стават задължително мъдри и благи с възрастта, не всички умове и характери стареят красиво, някои са си гадняри през цялото време.
„Приказка за стълбата” е полезно четиво. За да бъде и да остане силен, един лидер не трябва да губи досег с действителността, нека взорът му гледа към висините, но да стъпва по земята и да чува какво става наоколо. Лидер без екип няма и е много важно в екипа да има млади хора и хора от целевите групи, за които работи. И колкото и да сме прекрасни и опитни, да не забравяме, че дългогодишните усилия в една посока изхабяват и притъпяват свежестта на възприятията. И в един момент може да се окаже, че вече няма какво да дадем тук и сега, което е напълно ОК – има толкова други неща, които чакат някой да се заеме с тях. Не сме посадени там, където сме, движението е живот.
Моля за примери за силни съвременни лидери от света, които следваш и/или харесваш и защо?
Много ми е трудно да отговоря кратко. Харесвам и съм силно впечатлена от нещата, които различни хора правят по света. Те основно не са политически фигури, а известни личности, които са лидери на обществено мнение (предпочитам това определение пред инфруенсъри). Нямам няколко ярки имена на ролеви модели, които да сложа безапелационно и да приключим. Имам си по-скоро парчета от различни личности. Ще споделя няколко, както ми дойдат в главата. Може би защото почина наскоро първо ще кажа Рут Бейдър Гейнсбърг – съдия във Върховния съд на САЩ, направила за правата на жените толкова много, променила правосъдната система в страната си и възприятията на света към по-добро. За съжаление я замени фигура далеч от нея като светопоглед и енергия. Оттук веднага се сещам за Симон Вейл, първата жена – председател на Европейския парламент, оцеляла от Холокоста, която ни напусна преди 3 години, и която също направи чудеса за правата на жените във Франция и по света. Възхищавам се на хора като Джордж Клуни, които използват известността си, за да бъдат правозащитници и да подкрепят каузи, които ще бъдат чути по-добре, ако ги каже някой любим актьор като тях. Преди няколко години се запознах с президента на Спешъл Олимпикс (олимпийски игри за хора със специални образователни потребности) – Тим Шрайвър – племенник на президента Кенеди, майка му организирала първите Спешъл Олимпикс игри в двора на къщата си, баща чу създал Корпуса на Мира. Разбрах на живо, че това с чара на клана Кенеди не е само лаф, истина си е. Влиза в стаята и някак приковава всичкото внимание. Няколко срещи имахме, и той е НПО човек, и имах възможността да си поговоря с него. Каза, че да се родиш със сребърна лъжица в устата има и тежки страни – това, че и в ерата преди интернет всички знаят всичко за теб, за родителите ти, за семейството ти, за личния ти живот, че всичко, до най-личните и интимни подробности е на показ. Но свикваш да живееш с това, преодоляваш го и то не те спира да гониш каузите си и да правиш добро без да се главозамайваш. Покрай него видях и чух шампиони от Параолимпикс – страхотни лидери и те самите, направили невъзможното възможно. Хм, оказа се, че имам много такива жени и мъже, които ме вдъхновяват. Като Катя Кирилова от Благоевград и Ирина Илиева от с. Ивански, Шуменско. Те са ромки, здравни медиаторки, истински лидери в своите общности, които променят и на които помагат. От тях също се уча и черпя сили и мотивация.