Представяме Ви Луиза Славкова. Тя е родом от Велико Търново, отраснала в Карнобат, живяла е в Ямбол, Варна, Хановер, Кьолн, Кайро, Ню Йорк и София, долу-горе така и хронологично. Завършва политология, средновековна и нова история и английска филология. Винаги е работила по голямата тема демокрация, както като съветник във външно министерство, така и в граждански организации.
Според Вас, какви качества е необходимо да притежава един лидер?
Чувала съм, че практиците не бива да теоретизират, просто защото на теоретиците им се отдава по-добре да обяснят даден термин или феномен. В този смисъл не знам дали като човек в ръководни позиции, т.е. практик би трябвало да теоретизирам, но ще опитам. Според мен няма една рецепта, която човек трябва да следва, както и че човек може или трябва да се научи на всичко или пък, че има неща на които не може да се научи. На първо място за един лидер би трябвало да седят ценностите и покрай тях той да гради организация, компания, екип, общност. И тук не говорим задължително винаги за абстрактни ценности и идеали, а такива, които партньорите и екипа му могат ясно да си представят и могат да очакват, че ще намерят в организацията й. Това могат да са прозрачност, честност, професионализъм, спазване на срокове.
Вярвам, че един добър лидер трябва да бъде болезнено честен със себе си, особено по отношение на собствените си слаби страни и вместо да влага неимоверно много усилия в това да ги изглажда или прикрива, да се обгради с екип и съмишленици, които ги компенсират. Същевременно да подхожда по същия начин с екипа си – да създава условия силните им страни да имат поле за изява, а слабите да се неутрализират от друг член на екипа. Лидерът е този, който се напасва на нуждите на екипа си, а не обратното. Един добър лидер би трябвало да бъде любопитен, гъвкав, отворен за промяна и напасване на промените в средата, но и такъв, който успява да създаде у екипа и партньорите си усещане за стабилност и посока. Лидерът не би трябвало да се опитва да бъде свръхчовек, колкото по-автентичен е, толкова повече доверие буди в себе си. И най-вече не би трябвало да се взема твърде сериозно – винаги има нещо, което човек не знае, не може, не вижда. Давайки поле за изява на онези от екипа, които могат или знаят повече от нея, той всъщност прави точно това, което истинския лидер трябва да прави – създава условията екипът му да даде най-доброто от себе си. И още нещо – да има близо до себе си адвокат на дявола, колега, коуч, партньор, който й показва пропуските, другите гледни точки.
Лидерството в неправителствения сектор е изправено пред повече предизвикателства, отколкото в други сфери. Особено в държавите от нашия регион почти не мога да се сетя за лидер на организация, който може почти изцяло да се фокусира върху въпросите, свързани само с управление на организацията, управление на екипи, връзки с партньори и стратегически въпроси. Обикновено трябва да съчетаваме по малко от всички съществуващи позиции в организацията, особено ако тя е малка или средна по размер. Едва ли има някой в сектора ни, който не е имал или е бил близко до това да има бърн аут, да работи всеки уикенд месеци наред, да работи до късно всяка вечер, да не ползва отпуск, да няма трудов договор, да няма постоянен екип, да няма време за друго, освен работата си. Работата с кауза е много примамлива, защото дава онова, което човек търси цял живот – смисъла. Но понякога онова, което човек жертва за смисъла отива отвъд разумното. В този смисъл грижата за себе си е също важно качество за един лидер и тук също гласи – ако не можеш сам, намери механизъм, по който да си налагаш грижа за себе си. Но и това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. На последно място, но не и по важност е да създадеш механизъм, по който да направиш себе си заменим – или такъв за избиране на лидер, който да замести теб след време или за такъв, който да разпределя функциите ти на други членове на екипа. Иначе не мислиш достатъчно за бъдещето на организацията си, защото всичко се случва. Изследванията показват, че масово ръководителите на НПОта в региона са на тази позиция над 20 години, което означава, че най-вероятно и организациите им са твърде фокусирани върху тях самите.
Какво Ви мотивира да създадете „Софийска платформа“?
Още с прибирането си в България преди десет години, го направих с разбирането (тогава), че ако в Германия, където живеех, хората се занимават с опаковката на проблемите в обществото си, то в България имаме „истински“ проблеми за решаване. Разбира се, 10 години по-късно не мисля, че има общество без проблеми, но моето решение беше да се опитам да имам принос в българското. Вече не смея да кажа, че работя или работим за решаване на проблеми, вярвам, че определени феномени като политическата култура на едно общество не е нещо, по чието подобряване се работи с крайна цел, опакована в график с крайна дата. Ако в един момент да кажем 85% от българите участват в избори или полагат доброволен труд или не са ксенофоби, то ние пак трудно ще можем да кажем, че като организация сме решили въпроса с демократичната култура на българския гражданин. Не само, че би било доста самонадеяно да смята човек, че само от неговите усилия зависи всичко, но би било и признак на крайно неразбиране на демокрацията да считаме, че един път отишло в единия край, махалото не може да се върне и в другия. Казано с други думи ако в едно общество има демократичен подем и хората са толерантни, емпатични, включващи, участват, това не е гаранция, че това ще продължи дълго или че по перифериите на обществото не се случва точно обратното. В някакъв смисъл така си мислех преди 10 години, че един път развита, една демократична култура няма какво да я заплаши, но реалността ме застигна бързо.
Създадох Софийска платформа, за да работи с конкретни формати с граждани в по-малките населен места, извън София по тези големи въпроси на демократичната култура. Започнахме от разговор за миналото. Убедени сме, че историята на миналото има две основни функции, особено на близкото минало – тя ни казва защо сме такива, каквито сме в момента, как сме станали такива, какви събития са формирали страховете ни, предразсъдъците ни, стремежите ни. Другата функция е, че е науката, която седи най-близко до разказването на истории, които всъщност ни правят това което сме – човеци. Историята разказва истории за катастрофи, за силата на човешкия дух, за солидарност и състрадание, но и за престъпления, жестокост, неправди. Най-вече очертава дългия път на човечеството до наши дни и създаването на демокрацията като-най-справедливата форма на уреждане на отношенията между хората в една общност. От тук за нас произлизат и двете най-важни теми в работата ни – история на близкото минало и гражданско образование. Работим по тях, защото си даваме сметка, че за да напреднем като общество в отношенията си е необходимо да разберем как сме станали такива каквито сме. И вместо да търсим отговорността за съдбата си обаче в средновековието, годините на Османската империя или прехода, да я вземем в собствени ръце и посредством протести, участие в инициативи, в политиката, доброволчество или която и да е друга форма на гражданско участие да правим стъпки към общата ни визия за българското общество.
Работим основно с учители и ученици от страната, водени от наблюдението, че в столицата средата дава повече възможности за учене. В страната за съжаление много места са се превърнали не само в демографски, но и в граждански пустини. Дори и там се намира един местен ентусиаст с енергия за гражданско участие, но на фона на обща пасивност, трудно има реално влияние. Редом с учителите и учениците работим именно с такива граждани, които искат да променят средата, но се чувстват самотни и неразбрани.
Преди една година станах съосновател на пан-европейска организация за гражданско образование THE CIVICS, водена от убеждението, че нито една от горните теми не се работи в изолация, в национален контекст.
Как избрахте да се занимавате с правата на човека и гражданското образование?
Многогодишните наблюдения върху състоянието на гражданската култура у нас както на терен, така и в академичната литература ме мотивира да насоча фокуса на организацията в тази посока.
Има ли нещо, което искате да промените в обществото ни?
Аз не вярвам в радикалната промяна в обществото, както не вярвам и че човек сам се променя радикално и рязко, освен разбира се ако не е изправен пред огромна заплаха, криза или шок. В този смисъл усилията на цялата ни общност от експерти, организации, граждани, учители и ученици е насочена към подобряването на демократичната култура у нас. Звучи много абстрактно. За да го направя по-конкретно ще ви дам пример от Индекса за гражданско здрав, който разработихме през последните две години. Една от целевите му групи са деца на възраст между 12 и 18 г. Мнозинството от тях споделят, че не само никой не иска мнението им, но и да го иска не го взема предвид. Това е обратното на овластяване. С това усещане живеят и мнозинството български граждани. За да се промени това усещане се искат много и различни усилия, но и на различни места. В 21 век човек се учи да е гражданин и демократ не само докато ходи на училище, а и на работа, в музея, в кварталната кръчма, докато гледа клипчета в тикток, докато реди лего. Затова казвам, че едното нещо, което ми се иска да се промени или по-скоро подобри в нашето общество всъщност не е едно и е плод на усилията на всички граждани. Аз само мога да се радвам, че имам възможността да съм част от този процес.
Пожеланието Ви към хората, които четат това интервю?
Да са здрави физически, психически и граждански. Както и да са по-внимателни едни с други. В нашия език да говориш грубо на някого е твърде социално приемливо, вярвам, че думите формират мисълта, отношенията и средата. По-внимателно подбраните думи водят и до по-благи отношения. И на последно място да слушат по-внимателно когато разговарят с другите. Общуването не е повод да си кажем само ние, то е онова, което ни свързва с другите.
