Никола Кереков притежава бакалавърска степен по Молекулярна биология, магистърска степен по Клетъчна Биология и Патология в Софийски Университет „Св. Климент Охридски”. Има 11 годишен опит с научни изследвания в областта на човешкия автоимунитет, ДНК ваксините и разработването на животински модели на човешки заболявания, като има докторска степен по експериментална имунология от Институт по микробиология – БАН.
Към момента е част от екипа на Ratio – платформа за комуникация на науката, организираща множество иницитиви с цел представяне на науката, инженерството и технологиите на достъпен, човешки език. Основната му роля в Ratio e да се грижи за селекцията на теми и връзката с лектори, както и организацията на почти всички събития на организацията. Самият той е опитен научен комуникатор, като участва в събития, записва образователни видеа и е основно действащо лице в подкаста Ratio Weekly.
Има ли и нужно ли е лидерство в науката?
Разбира се, като във всяка сфера лидерството и в науката е изключително важно за добрите постижения на научните екипи. Всъщност съвременните научни екипи са изградени на много сходен принцип на малка компания с ясно обособена вертикална структура. Съответно от човека начело на изследователската група обикновено стои най-опитният, старши учен, който до голяма степен определя основните направления, по които ще се осъществява научната работа. Оттам насетне работата е организирана на проектен принцип, като един учен може да работи по един или по няколко едновременно. Лидерът на лабораторията или т.нар. супервайзер има нелеката задача да комбинира няколко функции. От една страна той трябва да координира работата на самите учени, задавайки приоритетите и участвайки активно в дизайна на експериментите и анализа на резултатите. От друга страна обаче той трябва да бъде и опитен мениджър – да преговаря с колеги от науката, партньори и частни лица в опит да разшири кръгозора на научната група, поставяйки нови научни цели и проблеми на дневен ред и освен това да намира възможности за участие в нови проекти, по които да се финансира научната работа, която твърде често е доста скъпо занимание. Второто качество, което често бива подценявано у нас, всъщност е много по-важно от първото, защото понякога правилните контакти и достъпа до ключови проекти могат да се окажат решаващи. Това изисква по-специфични качества (т.нар. административни умения и soft skills), на които учените особено у нас не се обучават, а се налага да придобиват вторично. Няма пряка корелация между научните познания и таланти на един учен и способността му да ръководи научна група. Но изборът на правилния човек, който да застане начело е критично важно и до голяма степен определящо за успехите на всички по веригата.
В духа на огромната конкуренция с научни институции от цял свят, супервайзера трябва да е запознат и с всички новости и нови технологии, които намират приложение в научно-развойната дейност, за да поддържа нивото на работа актуално със съвременните стандарти. Съчетаването на всички тези функции достатъчно ефективно не е никак лесно и отнема огромна част от времето на научните супервайзери, които рядко имат напълно почивни дни. Затова пък, поне на запад тази тяхна роля се оценява високо и усилията им имат пряко отражение и при формирането на работните им възнаграждения, които са доста по-високи от средните за една страна.
За съжаление у нас нещата невинаги стоят по този начин и често лаборатории и дори цели научни звена (катедри, институти, университети) се ръководят от хора, които не притежават необходимите качества, а и не са стимулирани ефективно да ги развият. Което неизбежно се отразява и като забавяне на прогреса на научната работа, и често на неконкуретноспособността на научната продукция произлизаща от много места у нас. За сметка на това, на местата, където подходящи хора са на чело от години се прави наука на световно ниво, доста по-ефективно от някои западни институции, особено като съотношение краен продукт спрямо инвестирани средства.
Откъсната ли е науката от хората днес? Какви са последствията от това за обществото ни?
Не смятам, че науката е откъсната от обществото, а дори напротив. Тя винаги е правена от хора за хората, макар ползите да не са видими веднага. Напоследък един от основните критерии при целевото финансиране на научни проекти е да се посочат ясно практичните ползи за обществото от дадено научно проучване. Това, макар да звучи разумно, невинаги има желания ефект. Една от съществените разлики между фундаменталните научните разработки спрямо всички други сектори от живота ни е, че ние наистина няма как да знаем крайния резултат от тях. Ако го знаехме, то за какво би ни било да ги изследваме? Има един израз „наука в името на самата наука“. Това ще рече, че винаги съществува риск резултата от някакво научно проучване да няма пряко приложение, а просто да попълни някаква дупка в познанията ни. Разбира се, има шанс дадено изследване да предизвика или подпомогне истински научно-технологичен пробив. Макар шанса за това да е много нисък, гигантските потенциални ползи си заслужават инвестицията. Именно затова въвеждането на такива ограничения за непременното обвързване на изследване с практическо приложение осакатява самите базови принципи на научните изследвания, поставяйки „капаци“ върху въображението на учените, притискайки ги да се занимават с посредствени научни проблеми, които могат да осъществят по-лесно и бързо и съответно да получат по-лесно финансиране. Нещо, което в науката е известно с израза “Publish or perish”. Докато едно време учените са имали много години, за да формулират дадена теория в главата си, да проведат необходимите експерименти, за да я тестват, да ги анализират и представят изводите в своята цялост, то сега резултати се очакват в рамките само на година-две, което прави цялостно научните изследвания силно повърхностни.
По-скоро големият проблем е, че обществото постепенно се е откъснало от науката. Хората с лекота отхвърлят мненията на учени и експерти и техните нужди, науката се приема като нещо много сложно, което някак си би следвало да бъде приоритет само за най-богатите държави, сякаш науката е някакъв лукс, който само те могат да си позволят. Освен това много хора са склонни с лекота да се доверяват на псевдонаучни и дори изотерични източници на информация само защото твърденията представяни им там им се струват по прости и лесно смилаеми. И всичко това, докато консумират продуктите на научно-техническия прогрес с готовност, без дори да си дадат сметка откъде идват всички удобства в домовете и ежедневието им. Тук част от вината носи и самата наука, която не намира правилните средства да достигне до обикновения човек, разбира се.
Кои са най-важните лидерски качества, според Вас днес, нужни на младите учени?
За младите учени, като за всеки млад специалист важат основните неща: упоритост и целеустременост, които дават необходимата устойчивост по пътя към големите постижения. Отвореност за новости и адаптиране към на нови технологии – не бива да се позволява на технологиите непоправимо да ни изпреварят и това в наши дни изисква ежедневни усилия, които често са доста извън зоната на комфорт на повечето учени. Сериозна ирония е, че тъкмо учените и науката, която произвежда иновациите често са силно консервативни и активно се съпротивляват дори на най-дребните промени.
Други важни качества: несекващо любопитство и отвореност за идеи дори от други научни сфери – лесните открития в науката вече са отдавна направени и оттук насетне постигането на големи пробиви и разрешаването на проблеми ще става все по-трудно, като ще изисква мултидисциплинарен подход за решението им.
Разбира се и смелост – да взимаш важни решения в ключовите моменти, да се опълчиш на авторитетите, защото особено в ранните етапи на кариерата си, за младите учени е изключително важно да могат да убеждават колегите и най-вече ръководителите си. Разбира се е важно и да се вслушваш в чуждото мнение, което да позволи да се погледне над даден проблем от съвсем друг ъгъл, откъдето решението да е много по-лесно.
Кои са основните предизвикателства пред лидерството днес, според Вас и/или пред Вас самия като лидер в областта на науката?
Липсата на мотивация и изчерпването на желанието за развитие в областта, често тласка доста талантливи учени да се откажат от науката и да потърсят късмета си в друга област. Разбира се, дори тогава много от тях вече притежават много добри аналитични умения, които се оказват много полезни и на новите им работни места, но при всички случаи, науката всяка година губи хиляди изключително талантливи хора по този начин, което е жалко.
Голямо предизвикателство също така е да бъдеш едновременно вдъхновен и вдъхновяващ. Да разпалваш ентусиазма на хората и да ги водиш с маниера „след мен“, а не с далеч по-комфортното „натам!“.
Що се отнася до ръководните кадри в науката, едно от най-големите предизвикателства си остава това да преглътнеш егото си, като дадеш повече свобода на младите хора за изразяване на мнения и споделяне на идеи. Повечето изследвания сочат, че болшинството от големите пробиви в науката са направени по идеи, възникнали в главите на млади хора, които имат способност за по-разностранно и нестандартно мислене. Затова е важно понякога и професорите да се вслушват в студентите, а не само обратното.
Вие сте и комуникатор на науката чрез проекта Ratio и други публични изяви. Какво вдъхновява Вас самият в дейността Ви и как ангажирате останалите си за всичко това?
Едно от основните неща, които ме вдъхновява е възможността да работя за истински полезна кауза, каквато е популяризирането на научно-техническите постижения от чисто човешката им гледна точка – като творения и идеи на хора направени, за да помагат на хората, а не като нещо откъснато от обществото, което се случва в тайни лаборатории и военни комплекси.
Научната комуникация ни дава възможност да сме полезни от една страна за обществото – в краткосрочен и дългосрочен план. Възпитаването на аналитично мислене и здравословен скептицизъм в хората ги прави по-трудно манипулируеми и като цяло по-отговорни и адекватни индивиди; инициативни хора, които да взимат правилните решения за себе си и близките си. Премахва стигмата и страха от новите технологии, като едновременно подтиква обществото да подхожда сериозно към евентуалните последствия от неправилната им или неморална употреба. Колкото повече такива хора има в едно общество, толкова повече ще има и сред управниците ни (все пак ние ги избираме измежду нас и те са малко или много представителни за самото общество) и съответно толкова по-работещи институции, които да заслужат нашето доверие ще има. Основната целева аудитория на Ratio са възрастни хора, което силно се различава от повечето подобни организации, но това съвсем не е случайно. Ние смятаме, че именно тази група е най-важната и остава необхваната от усилията за научен аутрийч. Това са тъкмо най-дейните хора в нашето общество, тези, взимащи решения на работните си места, хората които градят семейства в момента и съответно подобряването на отношението им към науката би имало най-голям непосредствен ефект. Включително и за елементарни неща, като например да подкрепят децата си, когато имат желание да изучават природни науки и да изберат научна професия в бъдеще.
Но дейността ни ни дава възможност да сме полезни и за самите учени чрез култивиране и подобряване на презентационните и комуникаицонни умения, което непременно би рефлектирало върху повече успехи и в тяхната работа. От една страна това ще им позволи да ангажират по-ефективно обществото и институциите по темите, по които работят, но и да привличат вниманието на потенциални инвеститори от частния сектор и съоветно набиране на частно финансиране за реализиране на научни проекти.
Една от личните ми привилегии в работата ми обаче остава възможността да се запозная и общувам с изключително вдъхновяващи хора и да почерпя част от енергията им. Хора, които ти връщат доверието в човечеството като цяло.
Съвет, който бихте дали на младите хора, поели по пътя на науката и популяризирането й?
Упоритост и търпение. Да подхождат сериозно и с ентусиазъм към аудиторията. Тъкмо този ентусиазъм е нещото, което най-силно вдъхновява хората. Много от тях прекарват живота си в лутане от професия на професия, никога не откривайки себе си. Докато житейския път на повечето учени е доста праволинеен, демонстриращ пълна отдаденост в конкретната област, а обществото цени високо хората с призвание.
Да се подхожда с разбиране и приемственост към чуждото незнание. При комуникирането на идеи не бива да се конфронтираме, а да се стремим да изслушваме и да се опитваме да разберем човека срещу себе си, дори когато очевидно не е прав. Да бъдем винаги спокойни и да не се опитваме толкова да убеждаваме, колкото да помогнем на човека срещу себе си сам да стигне до правилните изводи. Точно както в приказката, че ако дадеш на човек риба ще го нахраниш за цял живот, а ако го научиш да я лови ще го нахраниш завинаги. По същия начин ние не трябва да изливаме просто готови факти в главите на хората, колкото по-скоро да възпитаваме аналитичното мислене у тях.
Едновременно с това никога да не се самозабравят, да бъдат човечни и да запазват чувството си за хумор и самоирония. Няма нищо по-жалко от това да видиш как човек, изучаващ тънките и изключително сложни взаимотношения на елементите, от които е съставен света ни, човек, който е наясно колко нищожна прашинка от нещо много по-голямо, Вселената, представляваме ние тук и колко малка част от цялостната ѝ история споделяме, се е взел толкова на сериозно, че е трудно да проведеш нормален разговор с него/нея без да имаш усещането, че те гледат със снизхождение от високо. Трябва да се търси баланса във всичко.
