Как да те представим?
Според инфото на организациите – председателка на АЕЖ-България и радиожурналистка от програма Хоризонт, БНР.
Иначе, всъщност е едно амплоато – радиожурналистка съм, обичам да се шегувам, че съм Radio-head, с намигане към любимата ми (едноименна) група, и с известна самоирония, че съм talking head, говореща глава, още повече че това и правя – водя второто сутрешно предаване „Хоризонт до обед“ по програма Хоризонт на БНР. Завършила съм философия в СУ. На радио и на журналистика съм се учила в програма „Хоризонт“ през 90-те години на миналия век от супер вдъхновяващи хора в тогавашното 12+3 и от специализации в RFI, Thomson Reuters, Swiss Radio International и от вдъхновяващи колеги и приятели от Нидерландия и Франция. Щастлива съм, че бях част от самото начало на първия независим Център за култура и дебати „Червената къща“ и с вдъхновяващ екип от съмишленици успявахме да провокираме стереотипи и табута в обществото ни. Подобно е вдъхновението и в Асоциацията на европейските журналисти – България и за мен е чест, че ме избраха за втори мандат да бъда тяхна председателка.
Кои са най-важните лидерски качества според теб?
Отговорността да виждаш и посочваш нови пътища, способността да чуваш полезното в критиката от опонентите ти, отговорността да съхраниш смислеността на организацията. По отношение на пътищата най-хубавият образ за лидерството според мен е този на приключенецът-мореплавател.
Никога не съм гледала на себе си като на лидер. Директният ми сблъсък с очакванията за лидерство беше много красив. Преди 10-тина години бях щастлива, че стигнах до финала на конкурса за програмата „Хюбърт Хъмфри“ за т.нар. Mid-career professionals, на българо-американската комисия за образователен обмен Фулбрайт. Малко след пристигането за едногодишната специализация в Колежа Филип Мерил (Университета Мериленд), покрай всички останали невероятни академични курсове и възможности за професионален стаж във Вашингтон, се оказа, че има курс за лидерство и лидерски умения. Още си спомням как аз и единствената друга източно-европейка, хърватката Лела, се забавлявахме, че ние от Балканите тези неща ги … осмиваме. Гледахме на себе си като на част от контракултурата, журналистиката като вечен опонент на… тези, които се мислят за лидери. Оказа се друго. Има много различни модели на лидерство. Това, че по нашите географски ширини се реализира единствено силовият, мачистки тип лидерство, може да бъде единствено повод за опровергаване на модела и допълване с други. Злощастният исторически политически опит, идеологизираните версии на историята на Балканите, наистина водят до това да не се забелязват всички други, далеч по-успешни, лидерски модели. Лидерът не е непременно този, който със запушени уши решава вместо останалите. Не е този, който, по силата на напълно обратната меритокрация, нищо не разбира, но „шефства“ като козирува нагоре и натиска надолу, според определението на Теодор Адорно за фашисткия модел на управление. За жалост, с десетилетия институционалната култура у нас е толерирала шефовете да са мижитурки, които се подчиняват на по-горните шефове и тормозят тези, които са под тях. А има толкова много по-добри, по-полезни, по-човечни и по ефективни модели за лидерство, които наистина да отчитат естествената, а не извратената йерархия. Като казвам естествена, нямам предвид статична йерархия, породена от наследен социален статут или нещо подобно. Съвсем не. Имам предвид динамична йерархия, сменящи се роли, в зависимост от задачите, които трябва да решава една или друга организация. Има хора, които се опитват да правят това независимо от инерцията и стереотипите. А и за щастие стават все повече пространствата и организациите, свободни и автономни от институционалната инерция. Надявам се тези нови представи за организираност и лидерство да стават все повече и тези нови модели да променят цялостната институционално йерархична структура, защото определено тя има нужда от очовечаване.
Какво те мотивира теб самата да търсиш, да водиш и неуморно да създаваш?
Любопитството. И страхът да ми стане скучно.
Кои са основните предизвикателства пред лидерството днес според теб?
Стереотипите за йерархия. Това, че читавите хора се боят от заемане на лидерски позиции и оставят посредствени хора да заемат високи позиции. Организираната съпротива към меритокрацията. Фашизоидните нагласи в обществото, в което умели манипулатори първо създават изкуствени страхове сред хората и след това се възползват от тях в своя полза.
Мачистките модели на лидерство, които са се превърнали в част от „самоочевидността“, даже когато жени успяват да пробият „стъкления таван“, го правят „по мъжки“.
Теб самата какви хора те вдъхновяват и имаш за модел?
О, да! Много ми е любопитна Джасинда Ардерн, министър-председателката на Нова Зеландия. Впрочем, много са вдъхновяващите жени лидери от нашия свят…. Иначе, ако говорим за България, ще спомена едно име от нашите земи, защото познавам пътя й от малка, бяхме съученички и затова познавам и самия процес, и какво означава да създаваш нещо наистина ново – Деси Гаврилова, основателка на Центъра за култура и дебат „Червената къща“. След закриването на „Къщата“ заради непрекъснатия тотален натиск от облечени във власт хора, не харесващи това, което се случва там, Деси продължи със създаването на нови пространства – Книговище. Такива хора като нея просто не могат да стоят мирни, наистина са двигатели. Много подобно усещане имам и за Кристина Христова, първата председателка на АЕЖ-България. В момента тя движи Коалицията за медийна грамотност и е същия такъв двигател. Има и много други такива хора, които създават нови пространства или раздвижват вече съществуващи такива в неочаквани посоки.
Как гледаш на тези, които не зачитат равенството между хората и не се борят за равни права?
Мисля, че са нещастни хора, които се лишават от много красота. Може да се превърнат и в опасни същества, които причиняват болка. Трябва активна съпротива срещу овластяването на подобни нещастници, които само това могат – да произвеждат, нещастие, и да управляват с ботуш, кобур и сила.
Съвет, който би дала на младите хора, поели по пътя на лидерството?
Да не се превръщат в натегачи. Да избягват да причиняват болка. Да не си запушват очите и ушите пред реалността, която може да ги изненада. Да допускат, че не винаги са прави и че …има пътища много.
