Снежина Петрова е сред най-ярките лица на родната театрална сцена, но и творец без граници, университетски преподавател и лидер в областта на изкуството.
Доколко е нужно лидерство в изкуството? И не е ли именно това мисията на изкуството – да води?
Моето изкуство е театърът, който се случва като резултат от екипна работа. В театъра има един невидим първичен лидер, чиято роля е ключова и това е авторът на текста. В много случаи авторът отсъства физически, но текстът му става първата конституция на трупата. И така започва историята на лидерството в театъра – тя е плаваща функция, която поема носителят на идеите – от автора, през режисьора и стига до актьора. И в този смисъл, всеки участник в театралния процес има миг на лидерство, за което носи отговорност. В обществен план, изкуствата са най-хуманната и красива форма за въздействие върху съзнанието и е много жалко да бъдат пропилявани за незначителни послания.
Кои са най-важните лидерски качества, според Вас днес?
Вдъхновение и вяра в смисъла от осъществяването на проекта, толерантност, доверие за делегиране на отговорности, умения за управление на конфликтите и управление на времето.
Кои са основните предизвикателства пред лидерството днес, според Вас и/или пред Вас самата като лидер в областта на изкуството?
Винаги има опасност лидерът да наложи диктатура, дори да не си дава сметка, че го прави. Тази граница е много тънка. В другата крайност стои и възможността лидерът да изземе функциите на част от екипа си, за да улесни и ускори процесите и така остава сам. В балансирането между тези две крайности се състои умението да водиш и да не останеш сам по пътя като лидер. Това в пълна степен важи и за мен.
Какво вдъхновява Вас самият в дейността Ви и как ангажирате останалите си за всичко това?
В началото на артистичната ми дейност ме вдъхновяваха чисто творческите предизвикателства. С времето стана по-важно дали творческите ни проекти са социално значими. Може би тази последователност е логична, защото артистът първо създава себе си, инструментите си и се ориентира кои са устойчивите му качества. Въоръжен с тях, по-лесно излиза от кръга на персоналното и започва да търси каузи, в които да инвестира уменията си. Така надгражда и самите умения.
Разкажете ни повече и за проекта „Една българка“?
„Една българка“ започна като проект за моноспектакъл, като една от малкото нерискови възможности в театъра през последните две години. Докато писахме проекта с Деси Шпатова, се насложиха идеи за разширяването му към образователни дейности и дигитални продукти. Така се стигна до ЕДНА БЪЛГАРКА ГОВОРИ – поредица от интервюта в youtube канала и подкаста на организацията ни, в които се срещнах и разговарях с 11 специалисти от различни научни области – историци, литературоведи, театроведи, психиатри, етнографи, езиковеди и т.н. Бях много изненадана от реакцията и ентусиазма на тези колеги. Заради театъра ли, заради връщането ми към ученическата травма от Вазов ли, заради това, че се събраха толкова много и различни гледни точки в един разговор ли… Но нещо от всичко това направи срещите ни много истински, разговорите дълги и неочаквано вълнуващи. Надявам се и публиките да го усетят. Най-прекрасното е, че Вазов стана повод за подобен поток от интерпретации, откровения и оживя по нов начин. Сега предстои по-трудната задача – достигането до учениците от 7ми клас, които изучават разказа. За тях трябва да се изработи по-специален подход, да се създадат друг тип дигитални продукти, които да предизвикат интереса им и към театралния спектакъл. Ако осъществим успешно цялата верига от дейности, ще имаме един тотален артистичен и образователен продукт, насочен едновременно към различни аудитории – учители, родители и деца и ще бъдем в помощ на образователния процес в училище. Особено днес, училището има нужда от подкрепа, от възможности за разширяването му и отварянето му към изкуствата, науката, практиката и гражданските инициативи. Децата са свръх дигитализирани и една разходка в Черепишката гора, която отново е виртуална, без да е дигитална, защото се случва през думите, живите образи и гласове в театъра, през преживяването и съпреживяването, може да бъде мотив за осъзната образователна активност.
Посланието, което отправяте към младите хора, към света с работата си по „Една българка“?
За мен да работя по този проект означава да открия и дефинирам за себе си смисъла на това да съм „българка“. Винаги съм се чувствала част от света. Борхес, Достовески, Чоран, Бекет са ми по-близки от Вазов, но ги чета на родния си език. И сега, именно през Вазов ще се опитам да се свържа със себе си, с предисторията, с националния ген и мисля, че ще е много вълнуващо. Гледах олимпиадата и осъзнах, че за спортистите да прозвучи химнът е върховната награда за усилията им години наред. В театъра не звучи националният химн, но е възможно да се преживее същото чувство за национална идентичност и то заедно с публиката на базата на една разказана и преживяна история, която е част от живота и израстването на всеки българин.
